Ivaylo Petrov :: a personal weblog

Поне при мен, един от най-сериозните проблеми, когато стане дума за по-старо кино, е как точно да споделиш възхищението  си от някой филм, без това да прозвучи превзето и претенциозно. С “Ikiru“, не мисля, че случаят би бил такъв, обаче. Считан от много хора за истинския шедьовър на Куросава  (да, поставян пред “Седемте самураи” и “Рашомон”, твърдение, с което ако махнем членуването бих се съгласил без да се замисля), филмът разказва историята на последните месеци от живота на един “герой”, господин Уатанабе, който до този момент не е живял.

Той е шеф на отдел в японската бюрократична машина от средата на миналия век и макар и винаги привидно зает, неотсъствал от работа почти 30г, той не върши абсолютно нищо. Личният му катарзис е когато научава, че е смъртно болен и това го провокира да намери смисъл в оставащото му време – кратко, но стръмно пътуване, което води и до опознаване на самия себе си.

Макар и доста стар, основният проблем във филма е напълно актуален и днес, при това, за съжаление, за доста хора – и макар че реално не е тежък за гледане, провокира мислене на много нива и за широк кръг зрители – именно затова реших да му посветя и един пост тук, отколкото да си го отметна към графа “гледан и пообмислен” и да си отбележа, че може би някой ден пак би трябвало да се върна към него.

Да, наясно съм, че е стар. Че е японски. Че е дълъг. Но все пак – това е един от най-фините и докосващи филми на тема “живот”, режисиран от един от най-големите хуманисти на миналия век. Гледай.

Сега погледнах последния път, когато съм писал нещо наоколо и направо се стреснах – лятното ми настроение и желанието да го дам малко по-лежерно тия дни явно са си се отразили.

Доста неща станаха междувременно, ще почна да ги показвам малко по малко и тук. Това се случи в един стар еврейски апартамент в центъра на столицата:

коса: Емил Иванов

стил: Ева Мари

грим: Виктория Стефан

модел: Савина Николова

фотография и ретуш: Focus Shift

Освен това най-сетне се наканих да гледам Inception. Има достатъчно полемика из нета около него, но на мен лично, особено при все, че си е летен блокбъстър, ми хареса, при това много. Въпреки, че е типичен Нолън с всичките недотам приятни неща, следващи от факта, филмът провокира мислене и ако човек иска, би могъл да заоре доста навътре в него. Аз самият на излизане от киното имах твърда теория за това какво следва след финалния кадър и защо би се случило така, но след като се замислих, мнението ми започна да се поразклаща, за да се стигне до 180 градусова промяна впоследствие и желанието да го видя пак. Подробен анализ нямам никакво намерение да правя, а не е и нужно, смятам – просто една препоръка – ако изобщо е останал някой, който да не го е гледал – дайте му шанс, има защо. Освен това отбелязвам трета поредна роля на ДиКаприо (предната в също задължителния Shutter Island на Скорсезе), в която мен поне не ме дразни. Чак “life changing”, както го описват, поне за мен не е, но на фона на всички безмозъчни тъпотии, които се леят от обичния ми Холивуд в последно време, това заглавие изпъква.  И макар че не бутна любимия ми “The Prestige” като личен фаворит на Кристофър Нолън, Инсепшъна определено успя да посее нещо в съзнанието ми.

Има нещо в Асеновград, определено има!

Всъщност, напълно сигурно е, че има поне две специални неща – 4? и Smallman.

И благодаря на Еми, която ми даде възможност да поработим по дебютното видео на 4?, преживяването беше страхотно, а резултата можете да видите тук:

Стискам им палци да продължат да се занимават с истински неща в реалност като нашата!

Няколко имиджови портрета, които направихме с Тошо:

http://www.f-shift.com/

Няколко нови неща, които направихме с Мария, която освен прекрасно излъчване, има и страхотно отношение:

http://www.f-shift.com/

Мразя арт сноби и филми, представляващи една огромна претенция, събиращи малки групи хора, които, макар и несъвсем разбрали за какво иде реч (най-често понеже и самите им създатели не знаят баш), но взаимно ръкопляскайки си и имащи се елит, за занимаващи се с висше изкуство, самоиздигайки се над масата погледи тип “wtf” или демонстративно напускащи салона насред някоя особено алтернативна сцена, предизвиквайки почти снизхождение у въпросните “артисти”.

Пиша това не за друго, а защото има, според мен, сериозна вероятност човек, който реши да даде шанс на този филм, да го причисли директно към гореописаната категория… неща и след една звучна и дълга колкото кадър от него, да си потърси по-лесносмилаемо (а по-възможност и предварително сдъвкано) нещо, с което да убие малко време. Филмът, смятам, не го заслужава. Немалко хора го считат за едно от най-значимите за киното неща, създавани в Унгария в последните десетилетия, въпреки, че не е получил особено радушен прием там.

Причината за това е, че филмът практически представлява (колкото и субективно да е това, понеже целият е буквално натъпкан със символи) алегория за унгарското общество и неговата скорошна история чрез музикалното темпериране на Андреас Веркмайстер – разрушаването и преобразуването на естествения ред в нещо, по човешка порядка. Филмът няма точно сюжет в традиционния смисъл на думата, по-скоро проследява два мъгливи дни на един млад пощальон в унгарско село, по време на много студена зима. Буквално от първия кадър на човек му става ясно, че това не е обикновен филм – отварящата сцена е в местната кръчма, където, точно преди да затвори, младият човек демонстрира на пияните мъже модела на слънчевата система с трима от тях, карайки ги да се въртят един около друг, пресъздавайки пълно слънчево затъмнение. Всичко това е заснето в един-единствен кадър, дълъг няколко минути.

На излизане от кръчмата пощальонът вижда огромен фургон, който влиза в селото, като се оказва, че това е цирк, състоящ се само от две неща – “чудото на века” – огромен кит и мистериозен Принц. Започват да се насъбират хора от близо и далеч, напълно непознати, следващи цирка и чакащи да видят огромното животно. Усеща се силно напрежение и се появяват хора, които смятат, че биха могли да се възползват от ситуацията..

Целият филм (145мин) се състои само от 39 кадъра, често показващи  абсолютно ежедневни и нормални дейности, придвижването по улиците отнема толкова време, колкото би отнело и наистина, и оставя впечатлението, че е убийствено бавен. Въпреки това е заснет изцяло в черно-бяло, с красива и запомняща се кинематография и е удоволствие да се гледа. Както казах, той няма точно сюжет в пълния смисъл на думата, труден е за гледане и изисква внимание и въпроси (предимно “защо”), но истински ценно е, поне според мен, че дава свобода за интерпретация и разсъждаването – дори след като минат финалните надписи (и прекрасната музика на тях и малко преди това).

1984. Макар в съзнанието ми да е силно набито пророчеството на Оруел и да асоциирам тази година единствено с него, това вече няма да е точно така. Оттук насетне при споменаването й неизменно ще се сещам за този нереално добър режисьорски дебют на хер Фон Донерсмарк и за мачкащата му кафеникаво-сива атмосфера на Източна Германия, по думите на много хора, свидетели на това време – най-добре представящата го лента, поне до днес.

5 години преди да падне Берлинската стена, Партията се стреми да запази пълната си власт, посредством изключително добре разработена система за наблюдение и контрол. Главният герой е Георг Драймън – изгряващ драматург, който поставя “приемливи” за режима пиеси и живее с приятелката си Криста-Мария – известна актриса, участваща и в тях. По причини, които се изясняват едва след като сюжетът се развие във времето, Драймън е поставен под наблюдение – в апартамента му са поставени подслушвателни устройства с маниакална прецизност, позволяващи да бъде чут всеки детайл от личния му живот. С операцията се захваща агентът на ЩАЗИ (Министерство на държавната сигурност в ГДР) Вийслер – Улрих Мюе, който прави просто изключителна роля. С времето роботизираният и безчувствен агент навлиза до най-интимните неща от живота на двамата, дотолкова навътре е в отношенията им, че неизбежните паралели със собствения му живот и постепенно развитата привързаност към тях го поставят пред морална дилема, каквато до този момент не е имал.

Това е много тих, почти камерен филм, голяма част от нещата в него не се изговарят, а се чувстват, чак до лаконичния си и, мисля, страхотен финал.

Силно се радвам, че не съм имал възможност да съм пряк свидетел на това време, но абсолютно препоръчвам филма – и то не само на хора като мен.

И един интересен факт – самият Улрих Мюе е бил следен от ЩАЗИ.

За мен Рон Фрике е гений. “Chronos” е негов относително кратък документален филм, недостигнал популярността на Koyaanisqatsi и Baraka (режисьор на първият филм е Годфри Реджо, не Фрике), но това, което е наблъскано в тези 40на минути, е буквално смазващо сетивата. Ако дори бегло се интересувате от фотография, кинематография, история на изкуството и цивилизация, моля, гледайте го с най-доброто качество, което успеете да си набавите.

Няколко нови неща, които направихме с красивата Петя:

Цветята са ръчно изработени, един екземпляр. Грим, коса и фотография – Focus Shift

Скоро пак се сетих за ей тая безплатна джаджа (работеща само под уин, iSiktir другите), анализираща разнообразни параметри на снимките (.jpeg формат), базирано на екзиф инфото и ги систематизира в табличка за прегледност.

Примерен стар и неактуален мой тест, доказващ емпирично потресаващото за мен значение на ползваемо ИСО 25600 от по-новите камери от високия клас: